Помните ли лятото на село...

Преди толкова много години едно малко закръглено момиченце, прекарваше летните месеци на село. Така правеха повечето градски деца...Тогава колите на село бяха рядкост, а автобусите ежедневие, без значение колко са жителите на селото. Момиченцето обичаше да се навърта край баба си, а когато я няма да гледа единствената програма, която се хващаше през деня навсякъде-Първа. Спомняте ли си времето, когато програмата на телевизията беше до обяд, когато повтаряха вечерните предавания и после следобед всичко започваше по програмата, обявена във вестника. Помните ли как в петък имаше програма на руски и всяко дете учеше руски. А чакания от всички татковци епизод от поредицата "Студио X"? Ето в това време минаваха летата от моето детство. Бабите на всяко дете отглеждаха кози, които се казваха в половината от случаите Марта или Мартина, а в останалата половина Обица. Защо ли...ами защото масово се раждаха през март или имаха едни висулки под брадата, подобни на обеци. Игрите бяха навън и до мрак. Игрите бяха диви, свободни, пълни с фантазии...игрите бяха на въздух, а хората бяха спокойни. Нямаше компютри, нито мобилни телефони, дори стационарните бяха лукс на село, но майките ни не се тревожеха за нас...ние просто растяхме. Помните ли опушените тигани, висящи в почти всяка лятна кухня, където имаше букет изсушена чубрица, жълт кантарион и мащерка. Помните ли ароматът на турско кафе, което беше забранено за децата и инката с много захар и домашно мляко...а мекиците в събота, от които цялата къща добиваше аромат на баничарница и този аромат се загубваше някъде през неуплатнените прозорци. Не може да не сте присъствали на прибирането на козите от паша, които бабата на всеки от нас примамваше с парчета остарял селски хляб. Не може да не сте се вълнували от това, дали порът пак краде яйцата от кокошарника. Тогава ги крадяха поровете и котките, а не циганите, които сега изискват от нас чрез разни организации да наричаме роми. Бабите ни си лягаха спокойни, дори входната врата да не е заключена, а циганите ги учеха да работят, но така и не успяха. В селската къща перяха дрехите ни на ръка, понякога с домашно приготвен сапун, а друг път с един от двете марки перилен прах през онези години. Хубаво ли беше тогава...Хубаво ли беше да се събудиш от птича песен, а да заспиш с тази на щурците. Хубаво ли беше да отидеш до селската чешма, за да поговориш с някого. Хлябът от селската бакалия с домашното масло на бабите ни...колко е хубаво си спомня за тези филии...без да съм гладна. Детската глъчка и обелените колене, прашните чорапки и охлузеното колело с марка Балкан...Колко бих искала да подаря поне едно такова лято на сина си...

За едно изветряло приятелство.

Днес отворих мелачката на лично пространство, наречена фейсбук и видях публикация от някого, с когото ме свързваше сантимента по отминалото време на студентството. Една напълно непозната вече за мен жена, беше публикувала забележките си към организацията на някаква разпродажба. Замислих се, колко ли е сив нейният свят, колко е пуст и самотен, че подобна пошлост да я забавлява, изпълва с настървение и хъс. Запитах се съзнава ли колко мигове е пропуснала, докато обикаля край витрините...колко нежност не е дала и не е получила, колко ароматни преживявания е подминала, бързайки за поредната разпродажба. Затъжих се за наивността в погледа и, с която описваше в младостта ни шивашкия си техникум като дизайнерско училище. Спомних си колко старателно подчертаваше ръкописно написаните си лекции с 3 цвята, в зависимост от важността на изречението. Спомних си как си разменяхме дрехите, за да изглеждаме разнообразно. Спомних си кутиите със зелеви сърми, които майка и ни пращаше. Спомних си я преди да я форматира средата и...в спомена посегнах към телефона...но затворих, преди да е вдигнала...нямаше да говоря с човека, когото познавах и обичах...Натъжих се...бях загубила приятел, без да разбера. Тъжно, нали...