Днес отворих мелачката на лично пространство, наречена фейсбук и видях публикация от някого, с когото ме свързваше сантимента по отминалото време на студентството. Една напълно непозната вече за мен жена, беше публикувала забележките си към организацията на някаква разпродажба. Замислих се, колко ли е сив нейният свят, колко е пуст и самотен, че подобна пошлост да я забавлява, изпълва с настървение и хъс. Запитах се съзнава ли колко мигове е пропуснала, докато обикаля край витрините...колко нежност не е дала и не е получила, колко ароматни преживявания е подминала, бързайки за поредната разпродажба. Затъжих се за наивността в погледа и, с която описваше в младостта ни шивашкия си техникум като дизайнерско училище. Спомних си колко старателно подчертаваше ръкописно написаните си лекции с 3 цвята, в зависимост от важността на изречението. Спомних си как си разменяхме дрехите, за да изглеждаме разнообразно. Спомних си кутиите със зелеви сърми, които майка и ни пращаше. Спомних си я преди да я форматира средата и...в спомена посегнах към телефона...но затворих, преди да е вдигнала...нямаше да говоря с човека, когото познавах и обичах...Натъжих се...бях загубила приятел, без да разбера. Тъжно, нали...
No comments:
Post a Comment